Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.08.2014 18:19 - Една и съща игра от 150 години: британският елит срещу руския торбалан
Автор: dokumentalni Категория: Политика   
Прочетен: 4021 Коментари: 1 Гласове:
6


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

image

Автор: Нийл Кларк

Превод: Илиян Станчев

Моля, при препечатване на материала, цитирайте източника на българския превод и името на преводача!

Никой на Запад не спомена за военновременния съюз при отбелязването на стогодишнината от началото на Първата световна война. Англия и Русия са съюзници в „Голямата война”, също както Англия и Съветският съюз са съюзници през Втората световна война. Но не трябва да споменаваме подобни неща в епоха, в която британските политически елити посочиха Русия за „официален враг”.

Вместо да напомни на хората, че Англия и Русия са били съюзници преди век, Дейвид Камерън използва стогодишнината да подтикне НАТО да бъде по-строга към Русия. „Трябва да приемем дългосрочни мерки за подсилване способността ни за бърз отговор на всяка заплаха, да подсигурим тези съюзници, които се страхуват за сигурността на страните си и да не позволяваме каквато и да е руска агресия”, закани се той.

Съюзникът на Англия в две световни войни е третиран като парий – санкциониран, демонизиран и обект на безспирна пропагандна война на дезинформация. Междувременно Израел, страна, появила се след терористична кампания срещу британски войници – кампания, включваща дори хладнокръвното убийство на британския министър лорд Мойн, приятел на Уинстън Чърчил, – е подкрепяна и защитавана. Освен това британските политици се чувстват и задължени, ако искат висок пост, да се закълнат във вярност към САЩ - страна, чиито лидери работят по унищожаването на Британската империя не от възвишени антиимпериалистични идеали, а за да издигнат на нейно място Американската империя. 

На „наказателната скамейка” 

Ако Русия се чувства огорчена от отношението на Англия, то усещането за несправедливост е разбираемо. Защото ако човек погледне англо-руските отношения през последните 150 години, то руснаците имат много поводи за недоволство. Русия е изпращана на „наказателната скамейка” когато не представлява реална заплаха, после е възхвалявана до небето, когато помогне да бъде победен общият враг, преди отново да бъде захвърлена и възприемана за зъл противник.

„Голямата игра” на 19-и век включва британските опити да бъдат спрени руските настъпления към Индия. Индия е „перлата в короната” на Британската империя и трябва да бъде защитена на всяка цена. Въпреки това, дори маркизът на Солсбъри, държавен секретар за Индия през 60-те и 70-те години на 19-и век и по-късно министър-председател, признава, че приказките за руска инвазия в Индия са „химера”.

През 1904 г. Англия и Русия почти влизат във война заради т.нар. инцидент Доджър-Банк. Руският Балтийски флот е на път за Далечния изток, за да вземе участие във войната срещу Япония, когато в гъстата мъгла по погрешка стреля срещу група рибарски траулери в Северно море, смятайки ги за японски кораби. Загиват трима рибари. Разменят се гневни обвинения, но Русия се извинява и приема да плати компенсации, а британският първи морски лорд, адмирал Фишър, вместо да се опита да нагнети още повече напрежението, призовава за спокойствие и търпение.

Това е повратен момент. В следващите няколко години отношенията между Англия и Русия се подобряват. Новият британски външен министър сър Едуард Грей е загрижен за растящата сила и войнственост на Германия. Грей, който предпочита наблюдаването на птици пред дразненето на мечки, иска да привлече Русия като противовес на Германия, което довежда до англо-руското споразумение от 1907 г.

Руснаците официално стават „добрите”. В навечерието на Голямата война през юли 1914 г. британският посланик в Санкт Петербург иска Великобритания да подкрепи Русия: „Ако я изоставим сега, не можем да се надяваме на същото приятелско сътрудничество с нея в Азия, което е от такова жизнено значение за нас.” Представете си британският посланик в Москва да каже подобно нещо днес! Ако го направи, можем да сме сигурни, че веднага след това ще получи от Лондон своята заповед за отзоваване.

image

Руснаците са „добрите” през първите три години на Голямата война, но когато болшевиките вземат властта през ноември 1917 г. русофобията се завръща. Болшевиките трябва да бъдат свалени, не само защото изваждат Русия от войната и подписват мирен договор с Германия, но и заради заплахата, която тяхната идеология – комунизмът – представлява за британските и други западни елити. Няма угризения за нарушаване на националния суверенитет, когато Англия изпраща войски в Русия в поддръжка на „белогвардейците” с цел „смяна на режима”. Болшевиките са атакувани на всички фронтове. Не само от западни войски, но и от заговори на британското разузнаване. 

Тактическата книга на елитите 

Винаги когато затоплянето на отношенията между Съветския съюз и Англия изглежда възможно, се намесва елитът, за да го разстрои. „Червената заплаха” е карта, играна отново и отново. Традиционната русофобия сега се преплита със „заплахата” от комунизма.

През 1924 г. първото лейбъристко правителство на Англия, което напълно признава новата съветска власт, губи шансове за преизбирането си в същата година, заради публикуването на прословутото „писмо на Зиновиев”. С предположение, че е написано от председателя на Коминтерна, то включва инструкции за организирането на революция в Англия. „Съветски заговор. Червена пропаганда в Англия. Зиновиев подтиква към революция. „Снаряд” във външното министерство”, обявява „Таймс”, вестникът на елита.

Сред истерията от „Червената заплаха” изборите се печелят от консерваторите, които веднага скъсват дипломатически отношения с Москва. „Писмото на Зиновиев” се счита сред голяма част от историците за фалшификат (изследване от 1999 г. осветлява за участието на британското разузнаване), но то постига своята цел – отравянето на британско-съветските отношения.

През 30-те години доминираното от консерваторите правителство, което анулира търговско споразумение със Съветския съюз, подписано от лейбъристкото правителство от 1929-31 г., отказва да направи единственото нещо, което би могло да предотврати Втората световна война – да сформира отбранителен, военен съюз с Франция и СССР, за да спре нацистката експанзия. На Мюнхенската конференция през септември 1938 г., на която Судетската област е поднесена на Хитлер на тепсия, Съветите не са поканени.

Сър Стафорд Крипс, британски посланик в Съветския съюз и поддръжник на идеята за англо-съветски алианс, се оплаква от „общоприетия химн на омраза срещу руснаците, когато се съберат група англичани”. Но, разбира се, нещата отново се променят рязко, когато Германия напада Съветския съюз през юни 1941 г. Руснаците отново стават „добрите”. Фигури от елита, които години наред играят картата с „Червената заплаха”, изразяват възхищението си към Съветския съюз и храбрите усилия на Червената армия да се противопостави на нацистката военна машина. Хора, осъждани като „сподвижници” заради техните „проруски” и „просъветски” позиции, сега получават възможност да говорят. Лорд Бийвърбрук, собственик на десен вестник и министър на доставките, е изключително прочувствен в своите хвалби към Съветския съюз и неговия лидер. „Комунизмът при Сталин произведе най-храбрата бойна армия в Европа. Комунизмът при Сталин ни даде примери на патриотизъм, равняващи се на най-добрите в летописите на историята. Комунизмът при Сталин спечели аплодисментите и възхитата на всички западни нации. Комунизмът при Сталин произведе най-добрите генерали във войната”, пише Бийвърбрук. Дори защитава Сталиновите чистки. „Политически чистки? Разбира се. Но днес е ясно, че хората, които бяха разстреляни, щяха да предадат Русия на нейния германски враг.” 

„Бизнес, както обикновено” 

Само няколко години по-късно историята отново е съвсем различна. След поражението на нацистите (с цената на 27 милиона съветски живота, както и 450 хиляди британски) старите Студени воини връщат положението „бизнес, както обикновено” и руско/съветското „бичуване”, разбивайки всякакви надежди за съветско-британски съюз. Речта на Уинстън Чърчил за „Желязната завеса” във Фултън, Мисури, през март 1946 г., налага тона, а Съветският съюз отново е сочен като голяма заплаха за Запада и „християнската цивилизация”.

Но в действителност отново всичко е само предизвикане на паника: няма съветски планове за инвазия или завладяване на Западна или Южна Европа. Сталин дори оттегля подкрепата си за комунистите в Гърция. Основната грижа на Съветския съюз е сигурността на източните му граници – разбираема загриженост, предвид атаките, на които е подложен в относително краткото си съществуване, и в които загиват много хора.

През 1944 г. Чърчил приема, че голяма част от Източна Европа трябва да бъде в съветската „сфера на влияние” след войната, но тихомълком това е забравено. НАТО, „отбранителната” организация, която, както често ни се казва днес, е създадена в противовес на Варшавския договор, всъщност го предшества с шест години. Но е ясно, че обикновените британци, които помнят огромните саможертви на съветския народ през Втората световна война – и това, че руснаци и британци са другари по време на епичния конфликт, – няма да се вържат на поредното руско „бичуване”.

Това, че кон с името „Руски герой” е приветстван като победител в Голямото национално конно надбягване от 1949 г., хваща окото на следвоенните русофоби. Докато Маккартизмът удря САЩ, в следвоенна Англия той оперира в една умерена форма. Ролята на Съветския съюз в победата над нацизма не може лесно да бъде пренебрегната. Да си русофил или да показваш симпатия към Съветския съюз не означава „смърт на кариерата” за издигащите се политици в следвоенната ера. Както писах преди това, „дори в пика на старата Студена война, британската управляваща класа не се и  доближава  до днешните си антируски настроения”.

Но промяната настъпва с избирането на Маргарет Тачър за министър-председател през 1979 г. Тя приема по-агресивна, враждебна позиция към Съветския съюз от своите предшественици, и след периодите на разведряване през 60-те и 70-те години, Студената война – с Тачър и Рейгън начело на Англия и САЩ през 80-те – става още по-студена. Отново Съветите са „империя на злото”, целяща световно господство. Започва нова надпревара във въоръжаването. Неоконсерваторите във Вашингтон вярват, че за унищожаването на Съветския съюз ще помогне подкрепата за ислямистките „борци за свобода” в Афганистан. Същите хора, които днес ни предупреждават за „радикален ислям”, го подкрепят през 80-те в своя фанатичен антисъветски кръстоносен поход.

image

В началото на 90-те години западните елити празнуват смъртта на Съветския съюз. Русофобията изчезва, тъй като новият руски президент Борис Елцин прави всичко, което Западът желае. Елцин приватизира огромни дялове от руската икономика, предоставяйки на новата класа на олигарсите държавни активи на нищожни цени. Той не възразява, когато Западът раздробява Федерална република Югославия – и когато бившите комунистически държави от Източна Европа влизат в НАТО.

Годините от управлението на Елцин са катастрофални за мнозинството обикновени руснаци, чийто жизнен стандарт се срива, но британската (и тази на други западни страни) почит към Елцин при смъртта му демонстрира, че докато един руски лидер изпълнява желанията на западните елити, ще бъде положително представян в пресата. Джон Мейджър, британски министър-председател от 1990 до 1997 г. приветства свършената от Елцин „огромна работа” и казва: „Той се опита да внедри в Русия много качества, които силно ценим на Запад.”

„Заслужава да бъде почетен като патриот и освободител”, заявява Маргарет Тачър. 

Въпрос на самоуважение 

Много неща разкрива сравнението между отношението към Елцин и това към неговия приемник Владимир Путин. При Путин Русия си върна самоуважението. Но тъй като вече не е „мека”, както през 90-те, се завърна и русофобията, а руският лидер е нападан ежедневно, безумно сравняван с Адолф Хитлер.

Ако разгледаме историята през последните 150 години, няма да открием нищо ново, освен че днешната русофобия е по-злобна и по-трудна за оправдаване, сравнение с минали събития. Царска Русия може и да не е имала планове за инвазия в Индия, но Русия наистина се разширява към Централна Азия в посока Индия, така че в ума на британския империалист от късния 19-и век може да се открие известно основание за тревога. Може да се разбере и страхът от болшевизма на британската управляваща класа, която поддържа капиталистическата система. Но днес Англия няма империя, която да защитава, а Русия вече не е комунистическа.

image

Никакво въображение не би могло да изкара Русия заплаха – пряка или косвена – за Великобритания или британските интереси. Днешната русофобия на елита не е подхранвана от действителни (дори и погрешни) тревоги за британските интереси, а от това, че нашият елит поставя интересите на други страни над британските.

Нашата неоконсервативна управляваща класа е силно атлантическа и ционистка, и точно тези преданости обясняват желанието за санкции срещу Русия. За САЩ възраждащата се Русия е препятствие пред американските планове за световна хегемония – с новата банка за развитие на БРИКС, заплашваща върховенството на долара и финансовата диктатура на Световната банка и МВФ. Ционистите набелязват Русия заради позицията й спрямо Сирия - страна, в която Израел и произраелското лоби отчаяно желае смяна на режима, за да отслаби Иран и Хизбула - а и заради начина, по който олигарсите, обвързани със западните неоконсерватори и Израел, които процъфтяваха в годините на Елцин, загубиха своята власт в Русия на Путин, както вече обсъдихме.

Така че сто години след Голямата война, в която Русия и Великобритания бяха на една и съща страна, Русия отново е „врагът”. Министърът на отбраната Филип Хамънд вече призна, че последните санкции срещу Русия ще навредят на британската икономика. „Абсурдно е да се предполага, че можем да наложим широкообхватни санкции върху руската икономика, без това да ни повлияе”, казва.

Някои биха казали, че когато погледнем цялата картина, най-абсурдното нещо е сегашната британска политика спрямо Русия, за която изобщо не може да се каже, че е в британски интерес.


Източник: RT

 

 

 

 





Гласувай:
7
1



1. injir - Камерън не е чел историята.
08.08.2014 16:14
Камерън не е чел историята.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dokumentalni
Категория: Политика
Прочетен: 995223
Постинги: 125
Коментари: 819
Гласове: 746
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31