Автор Владимир Николов


Сегашното противопоставяне по повод на Сирия не е породено от идеологически алтернативи. Имаме класически сблъсък между капиталистически формации, макар и на различен стадий в развитието си. Американският капитализъм е по-усложнен, по-технологичен и с по-разнообразен инструментариум от всевъзможни деривати от икономическия и социалния спектър през политическите и правни прийоми, та до почти съвършените методи за самопопуляризиране (т. нар. мека сила). Капитализмът в Русия е в своята начална фаза и следователно по-примитивен, с по-близо стояща до природния ресурс икономическа печалба и с по-стеснени възможности за саморекламиране. Но и в двата случая говорим за капитализъм, който съчетан с конкретни политически и военни възможности преминава в империализъм.

Поради това липсва какъвто и да било идеологически патос в пропагандата на двете страни. Това е категорична и направо крещяща разлика с времето на Студената война. 
В конфликта отпреди няколко десетилетия капиталистическият и комунистическият лагер се сблъскваха интензивно в полето на идеологическата пропаганда – ценностите на демокрацията (свобода на съвестта, права на самоопределение и пр.) срещу идеалите на комунизма (ликвидиране на експлоатацията, колективното усилие и организация и устремът към тотално обществено преобразяване отвъд познатите ни човешки граници). Усещането е било, че при победа на единия лагер ще се наложи и неговата политическа и идейна парадигма по целия свят. Това е автентичен идеен сблъсък.

Днес няма нищо от това. Днес имаме политически противници, но нямаме идеологически врагове. Да вземем случая Скрипал. Лайтмотивът на британската пропаганда до този момент е „чужда сила убива на наша територия”. В миналото, при подобен казус, британците биха акцентирали, че е погазена свободата и правото на избор, който Скрипал е направил. Днес реакцията на британското общество е повлияна от яростта, че е накърнен държавния суверенитет на Великобритания. Както знаем държавният суверенитет е иконата на всяка националшовинистична истерия. Поразително преповтаряне на традиционната в последните години реторика, с която кликата на Путин втвърдява своите позиции на руска почва. Защитата на националния суверенитет е и крайъгълният елемент от агитацията на повечето сегашни източноевропейски режими – в Унгария, Полша, Чехия, Словакия, Прибалтийските държави. И това вече го виждаме като водещ пропаганден коз в ръцете на британските консерватори.

Според мен настоящият глобален сблъсък е редуциран до най-първична геополитическа кавга, в която идейното съдържание е дотолкова изгубено, че дори и най-въодушевените послания към публиката се ограничават до необходимостта от защита на територия, интереси и правото за разполагане с ресурси. А чистата и лишена от идейни опори геополитика е само продължение на империализма.

Във времето на Студената война също имаше геополитически сблъсъци – Корея, Виетнам, Афганистан и пр. Но едновременно с това беше налице и съревнованието между две системи, които правеха всичко възможно, за да докажат своите предимства. Първо в идеите и веднага след това в конкретните материални постижения. Имаше надпревара в ядрените оръжия, но имаше надпревара и в ядрената енергетика, което даде невиждан дотогава достъп до мощности и едновременно с това се превърна в предпоставка за скокообразното развитие на фундаментални клонове на научното познание. Имаше бясно съперничество в космическите изследвания – първи сателит, първи човек в космоса, първи човек на Луната. Победата на някоя от двете сили (особено на СССР) в определена страна от Третия свят често беше последвана от реални преобразувания в обществения живот – изтласкване в маргиналното на мрачни суеверия и ретроградни социални отношения и съвсем осезаеми материални и технически придобивки (инфраструктура, мелиорация и др.), които за броени години преобразяваха суровата действителност. Затова наред със страха от ядрена война имаше и силен копнеж по бъдещето, което макар и неясно и твърде неоформено, изпълваше с оптимизъм обществената среда. И това рефлектираше дори в попкултурата.

Днес е смешно да се правят аналогии със Студената война. Ние можем да прогнозираме нищожна полза, както за Сирия, така и за света като цяло, от политическата победа на която и да е от двете сили.

Не по-малко смешно е да се прави сравнение с Втората световна война. В навечерието и по време на тази война имаше ясно оформени лагери на прогресивното и реакционното, и войната беше задължителен инструмент, за да бъде преодоляна най-мръсната пяна, която човечеството е раждало – фашизма.

Днешното време повече прилича на периода отпреди Първата световна война. Време, в което главната цел е била да се регулират международните отношения с механизма на простия баланс на силите между големите държави или т. нар. реалполитик. Доста хора наивно си мислят, че ако светът се превърне в многополюсен, то това автоматически ще доведе до взаимно балансиране и следователно до взаимно възпиране и до някаква справедливост в международните отношения. Нещо като спасителен пояс – с намирането на правилната алхимична формула на равновесието да се компенсира липсата на идеологическа визия. Да се надхитри историята. И така някои приеха, че Тръмп е перфектният избор, защото е бизнесмен, разбира от взаимни интереси и ще постави отношенията на световната сцена на една разумна плоскост, в която взаимната изгода ще балансира противоречията. Сякаш равновесието от само себе си ще произведе справедливост, която ние не можем съзнателно да изработим. Както добре знаем, балансът е само временно състояние – той е точката, в която за момент се примиряват противоречията, след което следва ново противопоставяне. Няма система в постоянно равновесие. Поради това и уравнението, което великите сили са търсили през целия ХІХ век логично се изражда в междублоково противопоставяне и се стига до Първата световна война. А в нея народите се хвърлят на вълната на един невиждан патриотичен подем. Резултатът от тази най-реакционна война в историята на Новото време го знаем.

Днес е налице същата комбинация – постепенно разочарование от избледняващите възможности на реалполотик и засилващи се патриотични нагласи (засега далеч по-силни на Изток - в Русия, Украйна и Източна Европа, но с индиции за събуждането им и на Запад). И както в навечерието на Първата световна война и днес прогресивните сили не са политически представени (за разлика от Втората световна война – СССР, Рузвелт). Какво пък, точно изправянето срещу озъбеното лице на реакцията е предизвикало огромната мобилизация на реалните леви сили в края на Първата световна война. Затова и предстоящите години са най-подходящия момент за акуширане на новата марксистка левица.

В Русия един политически шарлатанин си разиграва коня в разрез с международното право, а по този повод Америка го шамароса яко. То така и трябваше, защото Вовка Фаса, можеше и на нас да налети. Сега той трябва непрекъснато да бъде бит, бит, бит! Мръсниците трябва да се бият!

Препоръчвам на г-жа Пенкова моментално да изтрие коментара на apostapostoloff. Подобни кретенски коментари нито са вредни, нито полезни, а със смрадта си само замърсяват екологията на виртуалното пространство.
Авторът Владимир Николов ме заинтригува с високото качество на текстовете си. Къде бих могъл да науча нещо за житието-битието му и да чета негови творби?