Прочетен: 4848 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 23.03.2011 16:58
От Мигел Мартинес, 21.03.2011 г.
Ако добре съм разбрал, нещата стоят така:
Либия има правителство.
Никога не съм гледал с особена симпатия на това правителство, защото зная некрасиви истории на имигранти, минали през тази страна, и защото при всички положения едно правителство след 40 години започва да се разваля. Като преводач, освен това, често ми се случва да се докосвам до хора, които работят в Либия, и съм събрал достатъчно оплаквания върху облика на тази капризна и непредвидима администрация.
Но тези мои емоционални съображения нямат нищо общо със законността. Правителството на Либия е безспорно легитимно в най-чистия смисъл. Може да издава паспорти, признати от другите държави, а най-яркият представител на страната – който по странен начин не заема никаква правителствена длъжност – се посреща с усмивки и ръкостискания от чуждите държавни глави. Сред които се нарежда не само Берлускони, но и Обама и Саркози.
По-специално нашата държава (Италия, бел. прев.) е обвързана с Либия от един „Трактат на приятелство, партньорство и сътрудничество между Република Италия и Голямата арабска либийска народна социалистическа Джамахирия”, подписан от „г-н министър-председателя Силвио Берлускони и лидера на Революцията, Муамар Ел Кадафи.”
Този трактат гарантира:
„Спазването на суверенното равенство на държавите; поемане на задължението да не се прибягва до заплахи или използване на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на другата страна или всичко друго, несъвместимо с Устава на Организацията на обединените нации; ангажимент за ненамеса във вътрешните работи и в съответствие с принципите на международното право, да не се използва или разрешава използването на техните територии за всякакво враждебно действие срещу другата страна; ангажимент за мирно разрешаване на споровете.”
Този трактат само за няколко часа свърши както през 1915 година свърши трактатът, който задължаваше Италия да не забива нож в гърба на Австрия. Причините бяха изложени с обезоръжаваща откровеност от Итало Бокино.
Законното правителство на Либия стана предмет на голям въоръжен бунт. За този бунт се каза какво ли не: „Ал Кайда е”; „Не, това са младежите, чуруликащи в Туитър”; „Не, това са привърженици на старата монархия”.
Не само аз нямам представа кои са бунтовниците: такава представа си нямат и всички журналисти, макар че ги изкарват герои. Въпреки всичко две предположения изглеждат доста приемливи: бунтовниците принадлежат на някои традиционни племена, недоволни от преразпределението на петролните печалби; и второ, явно изразяват силната неприязън на голяма част от населението срещу имигрантите от Черната Африка: факт е, че въстанието бе придружено от поредица кървави убийства на имигранти.
Бунтът обаче срещна, поне така изглежда, враждебността на по-голямата част от страната и със сигурност нейните военни сили, и само за няколко дни претърпя няколко решителни поражения.
Всичко това се случва едновременно с два бунта в арабския свят – единият в Йемен, а другият в Бахрейн.
За един ден снайперистите от йеменската армия убиха 72 протестиращи (не знаем доколко тези манифестанти изразяват мнението на йеменското общество в своята цялост), докато в Бахрейн директно се намеси саудитската армия, потушавайки бунта на по-голямата част от населението. Дори Арабските емирства, които сега са част от коалицията срещу Кадафи, взеха участие в потушаването на бунтовете в Бахрейн с „най-малко 500 полицая”.
Докато падаха последните крепости на либийските бунтовници, Съветът за сигурност на ООН прие резолюцията 1973, която изисква от Либия да спре огъня и да постави край на „атаките срещу цивилното население”.
И точно тук, както ми се струва, се крие целият фокус.
В Либия всъщност противоречието не е – както е в Тунис, Йемен, Бахрейн или Египет – между въоръжените сили от една страна и маса от мирни манифестанти от друга. В Либия бунтовниците имат оръжия, танкове и даже един изтребител, който с гордост показаха веднага след налагането на Свободна от полети зона.
Но тъй като не принадлежат към редовната войска, могат да бъдат определени като „цивилни”, макар че са обучавани от чуждестранни войски. В дописките на информационните агенции, цитирани от „Ла Република”, тази сутрин четем например:
„11:49
Английски печат: Специални великобритански части работят редом с бунтовниците от седмици.
Стотици военни от специалните великобритански части САС (Sas) работят в Либия най-малко от 3 седмици редом с въстаническите групи, потвърждава ежедневникът Съндей Мирър. Две звена на специалните части, наречени „Удар” (Smash) заради техния разрушителен капацитет, разбиват изтребителната система на ракетите земя-въздух на Муамар Кадафи (произведените в Русия Сам 5), способни да засегнат цел на почти 400 км разстояние, прелитайки над Средиземно море. Придружени от медицински персонал, инженери и разузнавачи, САС заема позиции по терена, за да помага в случай на сваляне на самолетите на коалицията по време на бомбардировките.”
Резолюцията на ООН избягва да спомене и определи въоръжения противник на либийската армия, и не казва как тя трябва да се отнася спрямо вражеските бойци.
Този пропуск е така очевиден, да ни наведе на мисълта, че неговите автори нарочно допускат подобна фатална неяснота.
Ако „цивилен” означава човек, който няма оръжие, тогава наистина може да се изисква от военните – и от противниковата страна – да оставят намира цивилните.
Но ако „цивилен” означава боец, враг на правителствените войски... ако либийската армия престане да използва оръжие срещу този особен вид „цивилни”, ще бъде принудена да понася пасивно въоръжените атаки; тоест, е осъдена на военно поражение.
Нещо, което никоя армия не би могла да приеме.
От друга страна, ако армията продължава да се бори, ще бъде обвинена в нарушаване на резолюцията. И така ще бъде унищожена отново, но от външни сили.
Няма никакъв изход.
И така тази сутрин четем между изявленията на международните агенции в „Ла Република” нещо, което не намираме в текста на резолюцията, но което подозираме, че е замислено от нейните автори:
09:03
Генерал Кларк: „Всичко е позволено, за да се защити цивилното население.”
„Резолюцията на ООН ясно определя крайната си цел: да освободи Либия от диктатора Муамар Кадафи. Затова Съветът за сигурност позволи използването на всички други средства, освен военната окупация на страната. Накратко, всичко е позволено, или почти.”
Казва го пред „Ла Република” генерал Уесли Кларк, бившият висш ръководител на силите на НАТО по времето на войната в Косово.”
При всички положения, резолюцията просто налага забрана на полетите над либийската територия, налага ембарго върху оръжията и замразява авоарите на някои правителствени представители.
Либийското правителство веднага декларира, че изцяло приема резолюцията и поиска изпращането на наблюдатели, и наистина бяха прекъснати всички либийски полети, не само военните, веднага след приемането й.
Няколко часа след гласуването, Саркози организира в Париж среща на високо равнище, на която присъства и Берлускони, който, изглежда, че преди да замине, обеща на министерския си съвет да не замесва Италия в опасни авантюри, които биха могли да донесат на страната стотици хиляди имигранти или някоя ракета.
Честната дума на бизнесмена...
Срещата приключва към 15 ч. Сега човек си представя, че ще бъде изпратена делегация в Либия, която ясно да обясни исканията, която да реши дипломатически конфликтите, и която да отвори пътя на хуманитарните помощи. Оставяйки, естествено, няколко дни затишие, които да позволят на войската да се координира и да разбере какво трябва да направи.
Не.
Два часа след края на срещата и няколко часа след приемането на резолюцията 1973, атакуващите декларират, че Либия „не е изпълнила” инструкциите: какво точно е нарушението, изобщо не ни се казва; при всички положения, след 17:40 над Либия се изсипа цял арсенал.
В този арсенал има и 110 ракети Томахок, произведени от Райтеон Къмпани (Raytheon Company): нека да напомним, че Обама назначи цели трима директора на Райтеон на ключови позиции в американското правителство, между които г-н Уилям Лин, който премина директно от ръководството на официалното лоби на Райтеон във Вашингтон, към мястото на заместник-секретар на военното министерство, отговорно за всички разходи на Пентагона.
Само една ракета Томахок струва 1,5 милиона долара, включващи и изследователските разходи.
Умножени по 110, се равняват на 116 милиона евро. Колкото струва на италианската държава обучението в държавната училищна система на 15 хиляди ученика за една година (данните са на ОКСЕ (Ocse) от 2008 г., цитирани от Мила Спикола в „Училището е разбито. Писма от една преподавателска”, Еинауди, стр.172)
Аз не зная каква е причината Франция, Англия и САЩ (Италия е без значение) да решат да атакуват Либия. Не зная какви са причините само допреди месец да посрещат Кадафи с цялото му обкръжение, а днес да искат смъртта му.
Петролът, със сигурност, е в картинката; но нужно ли беше да се води цяла война? Щеше да излезе много по-евтино да се корумпират няколко политика, или да се плати на личния лекар на Кадафи, за да сложи отрова в питието му.
Продължаващите американски войни, почти винаги срещу беззащитни държави, обикновено биват обяснени с геополитически причини: искат, например, иракския или либийския петрол, преди да е попаднал в ръцете на китайците.
Мисля, че тази хипотеза е разумна, но тя не изключва една друга: и тя е, че социално-икономическата система на САЩ има нужда от войните сами по себе си, защото финансират военно-финансовата система, защото дават смисъл на живота на милиони хора, започвайки от мексиканския работник на черно, продаващ сандвичи на строителите на военни бази в пустинята в Юта, до учителя по арабски, субсидиран от Пентагона, за да обучи персонал за „националната сигурност”.
Възможно е САЩ да успее да отмъкне либийския петрол от конкурентите; но едно знаем със сигурност: с тази история Райтеон успя да спечели 116 милиона евро за един следобед.
Превод Даниела Пенкова
Източник: http://kelebeklerblog.com/2011/03/20/il-trucco-libico/