Автор: Пепе Ескобар
Превод: Илиян Станчев

Моля, при препечатване на материала, цитирайте източника на българския превод и името на преводача!

Да поговорим първо за Рожава. Цялостното значение на Рожава – общото наименование на трите провинции с кюрдско мнозинство в северна Сирия – е изразено в тази статия (на турски език), публикувана от осъдения активист Кенан Киркая. Според него Рожава е дом на „революционен модел”, оспорващ „господството на капиталистическата система, базирана на националните държави”, като това определение силно надхвърля обяснението, че регионът е „от голямо значение за кюрди, сирийци, или Кюрдистан”.

В Рожава решенията се вземат чрез народни събрания – мултикултурни и мултирелигиозни. Трите най-висши длъжностни лица във всяка община са кюрд, арабин и асирийски или арменски християнин, като поне един от тримата трябва да е жена. Некюрдските малцинства имат собствени институции и говорят на собствения си език.

Наред с множеството женски и младежки съвети, все повече популярност добива и женското опълчение ССЖ Звезда („Съюз на свободните жени”, като „звездата” символизира месопотамската богиня Ищар).



Символизмът е изключително живописен – силите на Ищар (Месопотамия) се сражават срещу силите на Изида – първоначално египетска богиня (на английски ИДИС се изписва като ISIS, както се пише и името на богинята Изида – бел. прев.), приела днес формата на нетолерантен халифат. В началото на 21. век именно жените на барикадите в Кобани са в предните редици на битката срещу фашизма. Неизбежно е да се появят пресечни точки между Интернационалните бригади, сражавали се срещу фашизма в Испания през 1936 г., и случващото се в Рожава, както изтъкна една от наистина малкото подобни статии, публикувани в масмедиите.

Ако тези факти не са достатъчни да подлудят нетолерантните уахабити (и могъщите им петролни поддръжници от Залива), то нека погледнем и политическата обстановка.

По същество битката в Рожава се води от ПДС (партия „Демократичен съюз”), която е клон на турската ПКК (Работническа партия на Кюрдистан) – партизани, последователи на марксизма, воюващи срещу Анкара от 70-те години насам. Вашингтон, Брюксел и НАТО – под неспирния турски натиск – отдавна са обявили официално ПДС и ПКК за „терористи”. Внимателен поглед върху задължителната за четене книга на лидера на ПКК Абдула Йоджалан, „Демократичен конфедерализъм”, показва, че обвиненията към двете партии, че използват терористични или сталинистки методи, са нереални (Йоджалан излежава доживотна присъда в затвор на остров Имралъ).

ПКК и ПДС всъщност се борят за „либертарен общински строй”. И точно това се случва в Рожава: самоуправляващи се общности, прилагащи пряка демокрация, вземащи решения на различни съвети, народни събрания, управлявани от работници кооперативи – и същевременно защитавани от народни опълчения. Оттук и позицията на Рожава в предните редици на световното кооперативно икономическо/демократично движение, чиято крайна цел е заобикаляне на идеята за национална държава.

Освен политическото значение на този експеримент в северна Сирия,  от военна гледна точка именно ПКК и ПДС, а не американските бомби спасиха десетките хиляди язиди, изтикани от ИДИС/ИДИЛ/Даеш в планината Синджар. А в момента, както изтъкна съпредседателят на ПДС Асия Абдула, е нужен „коридор”, който да разкъса обкръженият от разбойниците на халиф Ибрахим (така последователите на Ислямска държава наричат своя лидер Абу Бакр ал Багдади – бел.прев.) град Кобани.

Междувременно Анкара изглежда възнамерява да продължи политиката си на „постоянни проблеми със съседите”. Според турския министър на отбраната Исмет Йълмаз „основната причина за съществуването на ИДИС е сирийският режим”. А министър-председателят Ахмет Давутоглу, разработил вече покойната доктрина на съседска добронамереност, непрестанно изтъква, че Анкара ще се намеси със сухопътни части в помощ на Кобани, само ако Вашингтон представи „план за след падането на Асад”.

Да не забравяме и главния герой – турския президент Тайип Ердоган, известен и като „султан Ердоган”. Неговите условия са широкоизвестни: сирийските кюрди да се сражават срещу Дамаск (и от всички места по света, да бъдат обучени в Саудитска Арабия) под командването на пълната измислица, наречена Свободна сирийска армия; да забравят за каквато и да е автономия; смирено да приемат молбата на Турция към Вашингтон да създаде забранена за полети зона над Сирия и „обезопасена” граница на сирийска територия. Нищо чудно, че ПДС и Вашингтон отхвърлиха тези искания.

Султан Ердоган мечтае да възроди мирния процес с ПКК и да го води от позицията на силата. Единствената му отстъпка досега е да позволи на иракските кюрдски сили пешмерга да навлязат в северна Сирия като противотежест на опълченските сили на ПДС/ПКК, като така спре усилването на антитурската кюрдска ос. В същото време султан Ердоган знае, че ИДИС/ИДИЛ/Даеш вече вербува хиляда души с турски паспорти. Неговият кошмар е токсичната смес в „Сирак” да не се излее през турските граници в близко бъдеще.

Разбойниците на халиф Ибрахим вече съобщиха намерението си да изколят и/или поробят цялото цивилно население на Кобани, въпреки че той няма стратегическо значение за ИДИС/ИДИЛ/Даеш (по думите на американския държавен секретар Джон Кери, който – предвидимо – след това смени своята позиция). Но пък този много убедителен командир от ПДС е наясно със заплахата пред кюрдите.

Кобани не е от значението например на Дейр ез-Зор (който има летище, използвано за снабдяване на Сирийската арабска армия) или Хасака (разполагащ с петролни полета, контролирани от кюрди, подпомагани от Сирийската арабска армия). Кобани не разполага с летище и петролни полета. От друга страна, падането му би направило много силна реклама на разбойниците на халифа, засилвайки усещането за непобедимост на неговата армия, особено сред потенциалните нови попълнения с европейски паспорти, както и би довело до установяването на солидна база в близост до турската граница.

В основни линии султан Ердоган цели да се сражава с Дамаск (в дългосрочен план) и кюрдите (в средносрочен план), докато осигурява свободен достъп (в краткосрочен план) на ИДИС/ИДИЛ/Даеш. Въпреки всичко, някъде надолу по пътя, Фехим Таштекин е прав: обучаването на несъществуващите „умерени” сирийски бунтовници в Саудитска Арабия само ще доведе до „пакистански модел” в Турция (авторът има предвид помощта, която първоначално Пакистан оказва на талибаните, което впоследствие довежда до разширяване влиянието на организацията им и на пакистанска територия – бел.прев.).

За да размъти още повече водата, с ход, с който може да обърне играта – вече прекратявайки обвиненията в тероризъм, – Вашингтон започна преговори с ПДС, а този факт носи допълнително главоболие на султан Ердоган. Това „вземи-дай” между Вашингтон и ПДС е все още мъгляво, но развоят на събитията дава някои насоки по въпроса – засилиха се американските бомбардировки и въздушното снабдяване на кюрдите. Един друг факт също не трябва да се пропуска. След като ПДС бе повече или по-малко „призната” от Вашингтон, водачът й Салех Мюслим се срещна с лукавия лидер на Кюрдистанското регионално правителство (КРП) Масуд Барзани. Точно тогава ПДС обещаха „поделяне на властта” в Рожава с пешмергите на Барзани.

Подкрепящите ПДС сирийски кюрди, принудени да напуснат Кобани в посока Турция, не могат да се върнат в Сирия, но иракските кюрди могат да се разхождат нагоре-надолу. Посредник на тази завързана сделка е шефът на разузнаването на КРП Лахур Талабани. От съществено значение в случая е, че КРП се разбира много добре с Анкара.

Това хвърля допълнителна светлина върху играта на Ердоган: той иска пешмергите, които са яростни врагове на ПКК, да станат авангарда срещу ИДИС/ИДИЛ/Даеш, като така подкопае съюза ПДС/ПКК. Турция отново настройва кюрди срещу кюрди.

От своя страна Вашингтон манипулира Кобани да легитимира напълно американския поход срещу ИДИС/ИДИЛ/Даеш (винаги трябва да помним как започна всичко – с изплитането на широка мрежа около измислената групировка „Хорасан”, готвеща нов 11 септември). В дългосрочен план всичко това означава сериозна заплаха за експеримента пряка демокрация в Рожава, който американското правителство със сигурност интерпретира като завръщане на комунизма.

Сега Кобани е огромна пешка в игра, манипулирана от Вашингтон, Анкара и Арбил (столицата на Иракски Кюрдистан – бел. прев.). Нито един от тези актьори не желае експериментът пряка демокрация в Кобани и Рожава да се развие, разпространи и да стане забележим. Жените в Кобани са в сериозна опасност да бъдат ако не поробени, то горчиво предадени.

И става още по-зловещо, защото на заиграването на ИДИС/ИДИЛ/Даеш с Кобани се гледа като на отклоняваща тактика – капан за правителството на Обама. Истинската цел на разбойниците на халифа е провинция Анбар в Ирак – която те в голяма степен вече контролират – и стратегическият пояс около Багдад. Варварите са пред портите – не само пред тези на Кобани, но и пред Багдадските.