Попаднах на един епизод от Роки, от който имам много смътни спомени. По-точно частта, в която руският боксьор Драго (Долф Лундгрен – май му е дебют) убива на ринга американския чернокож боксьор. Какво ми направи впечатление. Това че американецът е представен по един много човешки начин – хаплив, саркастичен, дори язвителен, но същевременно добряк и с високи морални ангажименти за своето представяне (категорично отказва да хвърлят кърпата дори когато осъзнава, че губи и така улеснява своята смърт) и руснакът, който е представен не просто като злодей, но като машина за убиване, лишена от емоции, който прегазва дори правилата в бокса, за да убие своя съперник.

Това е показателен пример за методите в капиталистическата пропаганда. Подходът е да ни представят конкретен образ – в случая този на Драго. Той съдържа всички белези (включително и външни, а бих казал най-вече външни) на чудовище. И този образ, мултиплициран през стотици персонажи и в стотици филми, полага стереотипа за обществото отвъд Желязната завеса.


 

Американското кино е велико и има огромни постижения, за които и хиляди страници няма да са достатъчни. Но я има и маккартистката проекция, която шаблонизира идейния сблъсък до нещо като архетипни образи – студенокръвния руснак, жестокия гедереец, арабинът психопат. По този начин от конкретиката на изображението създават цялостен и завършен образ на противника. Това ми прилича на формално приложение на метода от частното към общото, което води до редуциране на аналитичното в политическите и идеологическите отношения. По този начин се профанизира идейната борба, която бива представяна като приказна война между добро и зло без да се търсят никакви причинно-следствени връзки.

Естествено от другата страна на стената, съветската пропаганда беше с не по-ниска интензивност и в това отношение не отстъпваше на американската. Но с една съществена разлика. Примерно в колко от съветските филми врагът от Студената война е персонализиран в конкретни типажи?

Съветското кино се отдаваше повече на идеологическите абстракции, а темата обикновено се концентрираше върху най-жестоката форма на класовото противопоставяне – нацизма и Втората световна война. Доколкото си спомням в "17 мига от пролетта", всичко беше сведено до сблъсък на оперативно ниво, до един почти завършен схематизъм в образите, за да се остави поле за идеологическия конфликт и в този конфликт печели по-високата оперативност на по-рационалната идеология.

Съветското кино като цяло не се занимаваше с американците, а още по-малко да търси извличането на нещо типично в американския човек. В киното на СССР изобщо липсва обобщения образ на американеца, екстрахиран от конкретен образ. Колко му е да експлоатираш реднека с карираната ризка и ръбатата червендалеста физиономия или дори почти роботизирания типаж на някое костюмирано юпи. Но в комунистическото кино липсват такива персонажи, които да създават, култивират и разрастват масово емоционално отношение към американците и хората на Запад.

Причините са поне две: 
1.За комунизма са важни идеологиите и затова комунистическото изкуство не търси лесни победи, окарикатурявайки и така маргинализирайки идейното стълкновение с противника. 
2.Съветското кино беше инструмент на интернационалната борба и в него важния персонаж беше класата, съсловието, както и конкретиката на обективните условия, в които се пораждат идейните конфликти. Затова в него виждахме образа на трудещия се, на експлоатирания, на революционера, както и на подтисника и класовия доминант без значение на неговата националност, без разводняващата анализа емоционалност и затова съветското кино не предизвикваше истерии на национална, а и на каквато и да е друга основа. Всичко това разбира се го казвам за съветското кино. Съвременното руско кино няма нищо общо с това и самото то се е превърнало в разсадник на предразсъдъци от всякакъв вид.