Автор Владимир Николов

При все това, консерватизмът е бил на първо място универсалистка концепция, която се опира на християнския космополитизъм и на спояващата разнородните етнически интереси роля на монархизма. От това следва, че той е бил антинационална доктрина. Обратно на това днешният недонаправен консерватизъм (традиционализмът) е партикуларна активност, която залага на фрагментиращи обществото идентичности като нацията и семейството, а християнството бива ползвано за поддържаща ги патерица. Изводът е, че традиционализмът по-скоро реферира към ранноезическия религиозен ред, който обвързва етноса с религията.

На формално равнище култът към миналото е свързващо звено в представите на консерваторите и днешните традиционалисти. Само че традиционализмът при класическите консерватори е посветен на запазването на съществуващия социален ред и аристократичната доминация. Затова класическият консерватизъм е поначало способен да интегрира нехристиянски елити – примерно отношенията с Османската империя или индийските върхушки. Едните и другите заедно отстояват своите доминантни позиции. Традиционализмът разбира своята вярност към миналото по различен начин - като вярност към народната традиция, намерила подслон в конкретната нация. Оттук е и силната привързаност на днешния традиционализъм към фолклор, народни традиции, местни суеверия и почти параноидна реакция на самозащита при най-малкото подозрение за тяхната заплаха (имигранти, бежанци, хомосексуализъм, джендъри, Брюксел). Затова традиционализмът е по-реакционен и от консерватизма, защото той дезинтегрира и сегрегира всяка една група, която излиза извън парадигмата „семейство-нация”.

Поради това, че консерватизмът е отдаден на социалния ред, той е силно скептичен към участието на по-широки страти в управлението. Обратно – традиционализмът е класическа популистка практика, която търси утвърждаване в широкия вот и референдумното начало (Брекзит, Унгария, Холандия).

Консерватизмът, защитавайки установения ред е силно и страстно институционален – факт, който може да бъде разбиран двояко. От една страна това е реакционно, тъй като е пречка за общественото обновление, но същевременно съдържа и определен еманципаторен потенциал, защото в институциите има натрупвания на право и етика, които чрез преобръщане в тяхното противоположно могат да спомогнат за изграждането на нова обществено-икономическа и етична организация. Обратно на това, съвременният традиционализъм е силно антиинституционален – той живее от сблъсъка си с институциите. Следователно традиционализмът е способен да съществува само като квазиопозиционна практика. Квази, защото по външни проявления той е гръмогласно несъгласен със съществуващия ред, но по същество е неспособен да произведе промяна заради своята почти археологическа застиналост в миналото.

Освен това като марксисти ние знаем, че антиинституционалната реторика е най-елементарното и неефективвно упражнение в опозиционност, защото се занимава с най-горните елементи на надстройката

Традиционалистите заявяват силна привързаност към народното и затова от тях ние чуваме тежки думи за международната „олигархия”, за световните банкери и пр., които рушали нацията и като алтернативен на този ред те ни предлагат обединение около национален капитал, който презумптивно, само защото бил национален, трябва да е и в съзвучие с обществения интерес.

И последно, когато се стигне до икономическите решения става пълна каша. Старият консерватизъм е ясен - laissez-faire до дупка. Как сегашните традиционалисти да помирят свободната търговия с безкрайната им вяра в националния интерес? Рецептата, която предлагат е да срещнат частната собственост и интересите на нацията в един протекционизъм, който е на път да ги изпрати директно във времето на примитивния меркантилизъм . Този протекционистичен поглед върху икономиката се афишира най-добре през мерките, обещани от Тръмп.

Като цяло традиционализмът е съчетание от меланхолични сантиментални представи за народното минало, които преминават в беззъба ярост при сблъсък с реалността. Със силния си афинитет към народното минало, с фалцетно прокламираната популистка вяра в народните инстинкти, с деградирането на обществения организъм до нация-семейство, с патетичната си наостреност против институциите и фасадната борба срещу транснационалния капитал, с илюзията наречена "национален" капитал, традиционалистите са се превърнали в карикатурна имитация на фашизма. Това движение е способно да съществува единствено в състояние на безконечна фиктивна война с обществената система. Само така то ще експлоатира обществените страхове. Една обществена победа на традиционализма ще бъде и неговия край.